Кафе

Слънцето валеше. Беше вечер.
Бях си хванал аз такси
и сам на себе си диспечер
гледах тихо как вали.

Димни облаци,тъй тъмни,
следяха тихо малката кола.
А смогът сивочерен се превърна
в ръждива, жълтеникава смола.

Вратата се отвори. Сетне слязох
и тръгнах морно по нощта.
А вятърът свистеше ненаказан;
звяр поглъщащ паметта...

Ледът ме стигна. Бягах бавно
по пътя снежен, изтъкан от страх.
Липите тъжни тънеха омайно
в изумрудено-кристален прах.

Две алеи червени; още малко
до онуй безлично, бурно море...
Ще намеря аз смелост да стигна
до вълшебното мое кафе.