Валентинос

"Десет години броят се
от както живея
със нея...
Боят се вече от мене...
А аз си стоя и се смея..."



Не третата тя го остави.
С времето той се менеше-

забрави

за пролет

за лято

тревички
и
птички...

Забрави за всичко...

...и всички...



"Най-после самички.
Онези ги няма -
жертви на глупост,
наивност голяма,
паднали мъртви
от мойта съдба...
Но важна си ти;
не мойте дела... "



Той се беше побъркал...
Бе сбъркал да мисли,
че те го
разбират...

Умираха, гледайки как

го измъчва:

и денем

и нощем,

докато й пее,

докато се смее...


И тлее...




"Къде е човекът
във тези животни...?
Самотни преследват ме
в дени и нощи;
не искат смъртта
ми,
а твойта забрава...
Не мога, не искам, сърцето не дава!"




Гонитбата свърши...




Накрая се свлече - раздран

окован

от хорските думи-

облече се

в кърви и срам,

захвърлил бе

разум и плам


за живота,

хомота го давеше

бясно,

опасно бе вече

да мисли,

затуй изрева;

тоз рев ще го помня завинаги:




" Любовта е една! Сама
господарка на всички
емоции, тя властва
над мене,
над мойте пороци и
прави туй, що аз
не умея-


за нея убил съм,
за нея живея!"


Ревът му отекна.
Въжето изсъска.
Вратът му омекна.


.....А тя се измъкна.