Валентинос

"Десет години броят се
от както живея
със нея...
Боят се вече от мене...
А аз си стоя и се смея..."



Не третата тя го остави.
С времето той се менеше-

забрави

за пролет

за лято

тревички
и
птички...

Забрави за всичко...

...и всички...



"Най-после самички.
Онези ги няма -
жертви на глупост,
наивност голяма,
паднали мъртви
от мойта съдба...
Но важна си ти;
не мойте дела... "



Той се беше побъркал...
Бе сбъркал да мисли,
че те го
разбират...

Умираха, гледайки как

го измъчва:

и денем

и нощем,

докато й пее,

докато се смее...


И тлее...




"Къде е човекът
във тези животни...?
Самотни преследват ме
в дени и нощи;
не искат смъртта
ми,
а твойта забрава...
Не мога, не искам, сърцето не дава!"




Гонитбата свърши...




Накрая се свлече - раздран

окован

от хорските думи-

облече се

в кърви и срам,

захвърлил бе

разум и плам


за живота,

хомота го давеше

бясно,

опасно бе вече

да мисли,

затуй изрева;

тоз рев ще го помня завинаги:




" Любовта е една! Сама
господарка на всички
емоции, тя властва
над мене,
над мойте пороци и
прави туй, що аз
не умея-


за нея убил съм,
за нея живея!"


Ревът му отекна.
Въжето изсъска.
Вратът му омекна.


.....А тя се измъкна.

Смехофил

Смехофил ме нарече...
Епитета отрече, че бил
съм унил, на моменти
жесток,
порок ли е туй, че се смея...?


Явно умея да крия
емоциите...тия,
които забрави у мен-
любовта
и скръбта- за да стъпиш
във Рая...


Но в края, последен се смея,
сърцето отдъхва; аз пея
усмихнат,
потиснат, че вече и аз
посивявам...

Да се смееш е болест,
а аз оздравявам...