Свят аз не правя,
със тебе руша!
Сърце лед оставя;
пак буден аз спя...
Каквото ум иска,
ръцете отказват...
Каквото длан стиска-
пръсти предпазват...
От стаята празна
аз гледам в раета...
И нещо се тресна...
Immodica ira gignit insaniam...
Свят аз не правя,
със тебе руша!
Сърце лед оставя;
пак буден аз спя...
Каквото ум иска,
ръцете отказват...
Каквото длан стиска-
пръсти предпазват...
От стаята празна
аз гледам в раета...
И нещо се тресна...
Изморен съм
от яростни свади.
Изморен съм
от тежките дни,
от които сама
ме извади
без сили да жалиш дори...
Изморен съм
от тягостни думи.
Изморен съм
от бели лъжи,
във които сърцето
се чуди
дали с него
заспиваш и ти...
Изморен съм
от сладки интриги.
Изморен съм
от чужди сълзи
по лицето ми
бледо пропити,
отразени във
твоите очи...
Изморен съм,
но тук ще остана.
Изморен съм,
но с моите мечти
аз готов съм света
да обхвана,
да обсипя лика ти
в звезди...
но веч ще я чувам;
любовта пее тихо,
нали...?
Червено и черно в сърце се родиха,
когато гневът се разпали.
Червено и черно в миг съживяват
емоции отдавна заспали.
на минали тежки несгоди.
Червено и черно със мене пътуват,
където и дявол не броди.
обличат ме в кърваво време.
Червено и черно аз вечно ще нося,
докато смъртта ме отнеме!
Слънцето валеше. Беше вечер.
Бях си хванал аз такси
и сам на себе си диспечер
гледах тихо как вали.
Димни облаци,тъй тъмни,
следяха тихо малката кола.
А смогът сивочерен се превърна
в ръждива, жълтеникава смола.
Вратата се отвори. Сетне слязох
и тръгнах морно по нощта.
А вятърът свистеше ненаказан;
звяр поглъщащ паметта...
Ледът ме стигна. Бягах бавно
по пътя снежен, изтъкан от страх.
Липите тъжни тънеха омайно
в изумрудено-кристален прах.
Две алеи червени; още малко
до онуй безлично, бурно море...
Ще намеря аз смелост да стигна
до вълшебното мое кафе.
Стоеше сам на бледната арена
и гледаше луната през дъжда.
Облечен в жалка лилава премена
измъчен поглед някак замъждя.
Лицето ясно виждаха малцина
очи заспали тънат в тъмнина;
таеше гняв наколкото планuна,
гняв,разсмиващ цялата тълпa .
А стъпките се губиха в червените обуща
напомняха му, че за него няма път.
И образът изкрuвен меко се превръща
за малките усмивки в детски кът...
Балоните огъваше си той като душата,
потапяше се в малкият автомобил,
затваряше с любов към себе си вратата
напудрен с жълта радост, но унил...
Неистов смях, вълна от сълзи
приветстват топло своя феномен.
А клоуна смешен вицове разказва
и той със публиката просълзен...