Затвор

Свят аз не правя,
със тебе руша!
Сърце лед оставя;
пак буден аз спя...

Каквото ум иска,
ръцете отказват...
Каквото длан стиска-
пръсти предпазват...

От стаята празна
аз гледам в раета...
И нещо се тресна...

„.....Убиха поета!!!...”

Един живот

Изморен съм
от яростни свади.
Изморен съм
от тежките дни,
от които сама
ме извади
без сили да жалиш дори...

Изморен съм
от тягостни думи.
Изморен съм
от бели лъжи,
във които сърцето
се чуди
дали с него
заспиваш и ти...

Изморен съм
от сладки интриги.
Изморен съм
от чужди сълзи
по лицето ми
бледо пропити,
отразени във
твоите очи...

Изморен съм,
но тук ще остана.
Изморен съм,
но с моите мечти
аз готов съм света
да обхвана,
да обсипя лика ти
в звезди...

Изморен съм,
но веч ще я чувам;
любовта пее тихо,
нали...?

Нашата песен

За теб аз ще плача,
защото те губя...
Оставям ти
мойто сърце...

Кат гарван ще грача
сляп от полуда,
ще гасна във
твойте ръце...

В мрак ще те търся
от лъч озарена,
лъч сподавен
от жарки сълзи...

А ти криеш се
в чужда премена-
рокля черна
в червени мечти...

Искрата потъна
в очи натежали
от помисли страстни
и сладка печал...

И чувствата бликат,
макар не разбрали,
без тебе, че бих
аз умрял...

Не си отивай,моя усмивко...

Дихание

Във малка държава
една ми остана
стъкленица
от сълзи горчиви...

Със нея разказвам
за смъртната рана,
която веднъж
ти дари ми...

Вече месеци пиша
във прашни окови
от страх демоничен
споени...

Цял живот аз поемам
твойте черни отрови
в сърцето червено ми
сврени...

И оставам самичък
с мастилница чужда,
в която аз спомени
сбирах...

Забравяш народе,
но аз не забравям
колко пъти
за тебе умирах...

Червено и черно

Червено и черно в сърце се родиха,
когато гневът се разпали.
Червено и черно в миг съживяват
емоции отдавна заспали.

Червено и черно със мене се смеят
на минали тежки несгоди.
Червено и черно със мене пътуват,
където и дявол не броди.

Червено и черно в ума се събуждат,
обличат ме в кърваво време.
Червено и черно аз вечно ще нося,
докато смъртта ме отнеме!

Където се родих

Денят бе седми, а месецът май-
времето- мрачно-студено..
Слънцето пееше в лилав безкрай,
сякаш всичко беше простено...

Ти досущ го помниш като мене:
залез кървав отразен във две очи.
И жадуваш с поглед за дома си
дом оставен от изгубени души.

Липов цвят усещаш под нозете
как топи се в черния асфалт
и поглъща споменът за тебе;
спомен мъртъв за един умрял...

А на улиците прави денонощно
сам-самин на пейката седи
стар пияница и все тъй пошло
в права линия шишетата реди.

Болница пред него бяла и крещяща
на ливада мораво зелена все стои...
А лицечервено съв писалка прашна;
в алкохола стих след стиха си топи...


Денят бе седми, а месецът май-
времето- мрачно-студено..
Слънцето пееше в лилав безкрай,
сякаш всичко беше простено...

Където мечтая

Нощта бе девета; луната десета,
а денят се стопяваше бавно...
И сякаш ветреца във златна карета
се смее,танцувайки плавно...



Улици празни, все тъй безконечни,
пропиваха мъка в душата.
И малки, големи, дечица и птички
продават мечти на мъглата...



През сивият плащ някак странно мъждяха
очи две лилави, виолетов перчем.
Като копчета в мрака очите лъщяха;
отразяващи тежкия есенен ден...



Отметна перчема ,погледна надолу,
Да, всичко си има цена...
В тоз град няма нищо де бе на готово
Цената...каква ли бе тя..?


Замисли се малко. Погледна в очите
на птици красиви и малки деца
и тихо видя чер смог дяволичен
как убива липа след липа.



За първи път се сиво усмихна,
и тъмното лилаво бе жожоба.
Смогът тъй тъмен бе вече разпръснат
а заедно с него и всяка мечта...



Нощта бе девета; луната десета,
а денят се стопяваше бавно...
И сякаш ветреца във златна карета
се смее,танцувайки плавно...

Където ще заспя

Дойде ли август,залезът пети
ще облее във оникс света
и двете очи като ярки комети
ще забравят напълно деня.



Цял живот ли сам ще се скиташ
по безкрайното синьо небе?
Цял живот: не ти ли омръзна
от горчивото сиво кафе?



Май увисна и тази година
на напразни надежди и смях...
Ще изгасне и споменът жарък,
който скри в пепелявия прах...



Вече виждаш и в черно и в бяло,
но дъгата забрави,нали?
Вече виждам: от тебе остана
изхабена палитра с лъжи.



Няма смисъл след тебе да викам,
ти отдавна над мене не бдиш.
Аз едничко желание имам:
да те гледам как тихичко спиш.



Дойде ли август,залезът пети
ще облее във оникс света
и двете очи като ярки комети
ще забравят напълно деня.

На не/шега

Искам сам да работя-
оставете ме моля-
не ща вдъхновение аз!!!
Искам сам да работя-
по моята воля-
не искам аз нищо от вас!!!



Искам сам да работя,
оставете ми пътя,
по който аз сам ще вървя!!!
Искам сам да работя-
мисълта да размътя-
ако трябва и сам да крещя!!!



Искам сам да работя-
оставете ми място,
където самичък да спя!
Искам сам да работя...
НЕ!..тука е тясно-
аз в стая не ща да творя!!!

Аз се чувствам

В белите ласки
на южния вятър,
невинно обграждащ деня,
аз се чувствам свободен,
орел в небесата,
унасям се бавно,летя.



В зелените пасища,
в тучни ливади,
на яве ме гали съня;
аз се чувствам спокоен,
заек в гората,
забравил напълно страха.



В червените рози,
в ярки рубини,
сърца неуморно топя;
аз се чувствам уверен,
дракон в душата,
неуморен света ще горя.

Накратко

Сънят има нужда от мъничко време
да свикне с суровия свят.
Мечтите остават за теб тежко бреме
затворени в пустия град.


Зловещо и тихо сълзите се смеят
на белия пролетен ден.
А мъка и радост ведно пак се леят
вовеки стареещи в плен.


Вървейки напред, не пристъпвай обратно
към измамния леден безкрай.
До теб ще съм винаги в време повратно
само малка надежда ми дай.

В розово

На Вени

Седиш на полянка загледана тихо
в тъмнобелия див небосвод.
Очите дълбоки опитват блажено
остарелия пролетен плод.


Виждаш как птичките нейде се губят
в бледосиния леден безкрай.
А листата кефеви самотни се лутат
кълнейки зеления май.


Чуваш как вятърът нежно се гали
в яркожълтия есенен храст.
И лека-полека сърцето се скрива
където студът няма власт.


Бягаш от всичко сама да останеш
в цветносивия облачен ден.
Когато си тъжна,сама без да знаеш
ще откриеш в червеното мен.


Чувстваш, че твоята роля е друга
в празния пурпурен свят.
И розова четка размахваш в полуда
поглъщайки всеки друг цвят.

Кафе

Слънцето валеше. Беше вечер.
Бях си хванал аз такси
и сам на себе си диспечер
гледах тихо как вали.

Димни облаци,тъй тъмни,
следяха тихо малката кола.
А смогът сивочерен се превърна
в ръждива, жълтеникава смола.

Вратата се отвори. Сетне слязох
и тръгнах морно по нощта.
А вятърът свистеше ненаказан;
звяр поглъщащ паметта...

Ледът ме стигна. Бягах бавно
по пътя снежен, изтъкан от страх.
Липите тъжни тънеха омайно
в изумрудено-кристален прах.

Две алеи червени; още малко
до онуй безлично, бурно море...
Ще намеря аз смелост да стигна
до вълшебното мое кафе.

Клоун

Маската на клоуна го прикрива добре;
усмивката обаче е онова;
което всъщност не виждаме...

Стоеше сам на бледната арена
и гледаше луната през дъжда.
Облечен в жалка лилава премена
измъчен поглед някак замъждя.

Лицето ясно виждаха малцина
очи заспали тънат в тъмнина;
таеше гняв наколкото планuна,
гняв,разсмиващ цялата тълпa .

А стъпките се губиха в червените обуща
напомняха му, че за него няма път.
И образът изкрuвен меко се превръща
за малките усмивки в детски кът...

Балоните огъваше си той като душата,
потапяше се в малкият автомобил,
затваряше с любов към себе си вратата
напудрен с жълта радост, но унил...

Неистов смях, вълна от сълзи
приветстват топло своя феномен.
А клоуна смешен вицове разказва
и той със публиката просълзен...

Град

Черно чудовище! Виждам
как блещукат твоите
кървави
жадни
очи...
Виждам те! Виж ме и ти!



Усещам как дума след дума
поглъщаш душа след душа,
все тъй
гладно
безспирно
като буря в нощта!



Чувам тежки писъци
как нейде отекват
там
близки
и далечени,
стенания и болки извечни!



Ум мрачен ги разяжда:
вървят напред, но и надолу
към теб
към
злото...
Наивност чака нещо ново...



Използваш всичко живо да убиеш;
пленяваш с аромата на липите...
Магическа и
древна
миризма,
мнозина вкарала във пропастта...



Космически звяр! Приемам
да поема натам,но дай ми утеха
натам де поетът
спи и
твори.
Приемам те! Приеми ме и ти!

Адвокат на Дявола

Веднъж среща имах с приятелка моя
в " Червеното кътче".( онуй, на завоя)
И бързах ли, тичах ли! Паднах дори!!!
Изправям се. Влизам.Пръв съм нали?

"Маса за двама" аз казвам" Мусю
да искате ядки? Малко кашу?"
Отказах аз ядките; седнах си сам.
Извадих портфейла.Потънах във срам...

"На среща си тръгнал глупако ми неден!
Парата я няма ...Портфейл- непотребен..."
Наведох глава и цял зачервен,
по-скоро бях жалък, а не огнетен...

"Здравейте сеньор! Защо тъй сте клюмнал?
А лицето? Mon Dieu! Та вие сте лумнал!"
Човекът бе снажен, висок бе дори...
"Ох...Как да ви кажа...Нямам пари..."

Със черен костюм и с коса на иглички
със риза червена, от онези якички
де правиха всеки селяк джентълмен
спокойно отвърна: " Ще пийнеш със мен!"

"Добре" казах аз..." Какво пийте вие?"
"Аз пия това де ще пиеме ние!"
Гарсона дойде.Спря.Той кимна с глава.
И пита: " Приятелю, искаш ли два?"

"Два от кое?" запитах го аз,
а сини очи отговарят в захлас:
"Как от кое? А пишеш се мъж!!!
Ще пием,разбира се, "Само Веднъж"!"

"Добре.Дай ми два.Денят ми бе труден."
А той никак не беше учуден...
Напротив: усмихна се благо, приятно
погледна към мене, а после обратно...

Един пресушихме.Дойде ред на втори.
А той така и не спря да говори...
"Да почвам и втория?" питах го аз.
"Решавай" дочу се подканващ ме глас.

Бързо аз свърших двата за ден....
"Сега, mon ami,надолу с мен!"
От небесно сини,като котка,
очите станаха зелени. Клопка...

Смарагдов поглед се засмя и рече:
"Черпих. Прекали и мой си вече!"
"Чакай! Спри! Ще ти платя!
Млад съм още и не ща да мра!!!"

"Да умреш ...? Не...Жалък и устат;
за мен си ти перфектен адвокат...
А за парите...На менюто! Дръж!
Че то си пише:

"САМО ВЕДНЪЖ"! "

Огледалото

Ето на! Аз виждам се
веч в
огледало...
Онемяло
Погрозняло

Заспало малко детенце
момченце
цветенце
дори...

А сърцето гори
и съзнанието спи!
О,къде си ти
моя радост
засмяност
и гордост?

Подлост, тя взе ми очите
на заем
под наем
А ние се каем,
О, как само се каем!

Но знаем,
ридаем
Оше от малки терзаем
по тези витрини
невзрими...

И детските рими пътуват
будуват
И тежко сънуват
как пурпура в кръв
се обръща.
Не връща
Не! Поглъща мечтите...

Но..Ах,брезите
и липите редом със тях
целите в прах...
Смях! О,монотонен смях!
Минало,навяващо сладкия крах...

Ето на! Аз виждам веч
как едно
огледало...
Изяло
окрало е моето Аз...
С очи, без очи
ни младо, ни старо...

Ще поплача поне още час...

Довиждане

На М. Боцманова

За всеки добър съвет,
китка няма да оставя...
Три цветя, един обет!
Нивга те не ще забравя!

Черна роза за тебе там оставих;
за мойта болка и тегоба аз забравих...
Черна роза за тебе тамо ще увехне
и врата по-светла там ще се открехне...

Лале червено те изпива жадно-
гледах като теб живота гладно...
Лале червено кани те във кръв,
оплитащо живота в бяла връв.

Бяло кокиче ми остана едничко;
за тебе е цвете, за мене бе всичко...
Бяло кокиче за теб ще живее;
бяло кокиче...Да, то ще ти пее...

За всеки добър съвет,
китка няма да оставя...
Три цветя, един обет!
Нивга те не ще забравя!

Изморен

Стоиш си сам и гледаш в точка
изморен.

На място бягаш изтощен
и огнетен.

Та,вчера питаше се ти за
утрешния ден.

И днес приятелю твърдиш,че грешката
е в мен.

Огледай се, послушай славея
във плен.

Във църквата плачи до восъка
стопен...

Сънувай денем; сън на нея
посветен.

Нощта е тъмна; образът й-
озарен...

Живей в магия, от сълзата
подкрепен...

На път

Отиваш пак там и се спираш...
Отиваш и във нея пак се взираш...
Отивай,строши си душата;
отивай,със горчивото в устата...

Идваш...и в стената пак се взираш...
Идваш и за миг...умираш...
Идвай тука,брате,дето има парно;
идвай ,брате, тука все е харно...

Тичаш,падаш,ставаш пак...
Тичаш,ала пак подлагат крак...
Тичай брате с врат огънат;
тичай братко- пак щ'те спънат...

Грей

Веднъж..Картина бях...
Веднъж..Аз сладко спях...
Веднъж...Живот ми бе влян...
Веднъж...Аз бях един...блян...

В деня...На стена стоях...
В деня...За миг умрях...
В деня...Во век се съживих...
В деня...Да страдам аз се уморих...

Да...Той избра да не старее...
Да...Да крие болка той умее...
Да...Нещастен ще погине той...
Да...Ще плаче Грей връз образ мой...

Накрая...Нож в гърба заби...
Накрая...Човек обичан той уби...
Накрая...Животът тежък се уви
около ръка, която и до днес кърви...

Пожар

Ум спи,око будува.
Разум бяга,сърце бушува.
Лятото дойде,а ти замина...
Студ ме хваща,ала не е зима...

Не съм жаден,но ще пия...
Тази мъка в мене да убия...
Къде да ида...Всичко ме гори...
На сянка хладка пържа се дори...

Краката бродят,макар и сковани,
С ръце о спомени жарки опряни...
Където не стъпват- аз там ще вървя!
Където е мрачно- аз там ще мъждя!

От клоуна живот аз получих шамар...
Не ще аз изгасна!
Подпис: Пожар

Стряха мила, стряха родна

Мръсни улици и празна стряха...
Гаден человек със близки де умряха...
Върви по булеварда празен,черен
Не бяга веч като преди наперен...

Върви човекът,среща дама,
а дамата и връхна дреха няма...
"Можеш ли да ми я подадеш?"
"Защо? И без настинка ще умреш..."

И дамата го гледа, тъй невзрачен...
Докосва го,ала човекът е прозрачен..
"Как? Нима това е страшно...?
Хах,ще тръгвам..Тук е прашно..."

Стои жената,вцепенена от студа,
на сива улица накрая на града.
И връхна дреха няма,но крещи:
"Дяволи те взели,кой си ти!?"

"Аз съм същий,драга,като теб...
Свирих блус на стария трумпет..."
Тръгна...И кръст на стряхата сложи...
А на него:

"Глас народен,глас Божи!"

АМИН

Мръсен дим във дробът дърт...
Цигари- СМЪРТ!

Отрова тъмна в капилярът празен..
Алкохол- ОМРАЗЕН!

Свят прекрасен.."Аз съм Пиф!"
Канабис- ХИФ!

Мислиш че си необозрим!?
Бог е един- АМИН!

Протекция

Едно кокиче само стоеше...
Малко детенце до него спеше...
Мекият сняг над двамина бдеше...

Спеше детето,сънувайки сън
не вярвайки то на очите
малки свой! Светло бе навън!
И обгърнаха малчо топло лучите...

Но дебнеха вън таласъми злобни...
С пепел черна на език червен
с поглед тъмен- от Дявол заклеймен...
И други адски изверги подобни
нападнаха детето,все тъй злокобни...

Малкото цвете веч не стоеше-
бълна лавина и адските свлече..
Уви, и ангелче с тях си замина..
Една малка стъпка и Раят погина...

Едно кокиче пак си стоеше...
Малко детенце до него завинаги спеше...
Мекият сняг над тях още бдеше...

Ода на гнева

Спи си войниче...Там ШиФка е -горе...
От окото далече е черното море...
Да, mon ami, това е държава...
Тялом другаде; душа остава...

"Попея на забравинити" ти гордо чети...
"Аз съм българче и имам мичти!"
Да, mon ami, това е държава...
Стадо овце; и една морава...

Знаме-огън вей ти на обратно!
Кълни таз война и туй време повратно!
Да, mon ami, това е държава...
Лъжци въздига; герои закопава...

Танц Ирландски на връх чутовен..
И всички се радват и няма виновен!
Да, mon ami, това е държава...
Минало феникс; сега е жарава...

Аз слизам надолу със кол във сърцето...
Хилядо стълби и сълза на лицето...
Да, mon ami, това е държава...
Ти я убиваш; тя оживява...

Оглеждаш се тихо във тъмно стъкло.
Съня стои буден до болен в легло...
Да, mon ami, това е държава...
За мене спомен; за тебе забрава...

Богато се смееш,живота- охолен...
Грошът нечестен, таланта- оголен...
Да, mon ami, това е държава...
Зъбът ти за два; петелът за крава...

Улици прави.Липи.Мъртви поети.
Кървави песни и тайни завети...
Да, mon ami, това е държава...
Сърце бие силно; кураж се стопява...

Вкуса си стои горчив от кърмата.
Със дяволи мелиш на Фюта ярмата...
Да, mon ami, това е държава...
Страх се подава; ум омалява...

Хора гоят се за твоята сметка.
Те те осмиват,а ти си във клетка...
Да, mon ami, това е държава...
За него са пасти; за тебе е плява...

Хляба за грош,жената за два,
Черепи цепиш, наместо дърва...
Да, mon ami, това е държава...
Кръвта е съсирена; съдбата- корава...

Небето е черно. Най-после вали.
Култури не раснат.Полето гори...
Да, mon ami, това е държава...
Кисели локви; земя пепелява...

Мъждиш цял живот със пот на челото,
Захванал си здраво чука и длетото...
Да, mon ami, това е държава...
Ти си побъркан; системата права...